Architecture Portfolio

Промяната започва от самите нас. Вижте как един обикновен българин в чужбина споделя със света своята любов към родината.
Like.BULGARIA

Change comes from within. See how one ordinary bulgarian shares his love for his country with the world.
Like.BULGARIA

like-bulgaria-lakes

like-bulgaria-view

like-bulgaria-levski

like-bulgaria-martenitza

like-bulgaria-tikva

like-bulgaria-drink

И много други на like-bulgaria.com

And many others on like-bulgaria.com

photographer Deni Knyazhevich

 

Град София – столицата на България и моят роден град. В следващите страници няма да говоря за нейната богата история, нито за нейното „светло“ бъдеще. Ще говоря за това, на което съм станала свидетел и продължавам да ставам свидетел през моя все още малък житейски път. Ще говоря за безсрамното осакатяване на един прекрасен град. В основата на всяко едно ново пространство, актуален проблем намирам именно тази проблематика. Затова именно нея ще анализирам.

Градът представлява един жив организъм. Ние сме душата, а „материалното“ е неговото тяло. Такава е връзката между обществото и града. Обществото се стреми към усъвършенстване, към един по-добър, по-лек живот. Защо тогава това не намира отражение върху самия град? Под маската на модернизацията той всъщност жестоко и необратимо бива деформиран. Отговорът на този въпрос е изключително лесен. Просто не съществува общество, обществено мислене, обществена принадлежност. Няма Ние. Има само Аз. Кръгозорът на Аз-а е ограничен и егоистичен. Няма тази способност да види цялата картинка. Личностните интереси и тези на града влизат в конфликт.

Ще се опитам да дефинирам възможно най-точно двете понятия модернизация и деформация с оглед по-нататъшната им употреба. Какво означава модернизация? Според тълковния речник – нововъведение, усъвършенстване, съобразяване със съвременните изисквания и норми. А синоним на деформация е изкривяване, обезформяне, обезобразяване, изродяване. В нашето време, в нашата държава, в нашия град съвсем спокойно можем да кажем, че модернизацията всъщност означава деформация. Почти всички промени, нововъведения и опити за т.нар. „модернизация“ довеждат до проблеми, затруднения, пречки в правилното функциониране на градския организъм.

Още през Новото време се открива, че града може да бъде моделиран с цел оптимизация, без това да застрашава неговата цялост. Преустройството се подчинява на рационални урбанистични планове. Погледът на обществото обхваща цялото и гледа напред в бъдещето. Каква е нашата реалност сега? Опитваме се да догоним настоящето без оглед за миналото или за бъдещето. Понятието „ново“ придобива негативно значение. Няма значение дали се отнася за нова организация, нов квартал или нова сграда. Моделира се за интересите на Аз-а, а не за тези на обществото, на града.

Град София, както вече споменах е столицата на нашата държава с население приблизително 1 263 330 души и расте. Това е близо 16,5% от населението на България. Тя е основен административен, индустриален, транспортен и културен център на страната. Голяма част от актуалните проблеми в градоустройствено отношение идват от факта, че в планът-прогноза за София не е бил предвиден подобен ръст в населението. Няма нужда, разбира се, от паника. Западните страни ще ни спасят. „Модернизацията“ ще дойде на помощ.

С оглед тематиката на това есе не може да не се спомене и девиза на града „Расте, но не старее“. Определено расте и определено не старее. Упорито бива „модернизирана“ редовно.

Една от скорошните „модернизации“ е свързана с организацията на трафика и автомобилното паркиране в градския център. Обособи се зона, в която се ограничава и регулира разполагането на автомобилите. Това е една често прилагана схема в много европейски градове. Ползите на това нововъведение са много. Облекчава се автомобилния трафик и съответно се улеснява достъпа, намаляват се вредните емисии във въздуха, стимулира се употребата на алтернативни средства за придвижване като градски транспорт, колела и др. И разбира се общината да получи допълнително средства за други полезни каузи. Всичко изглежда прекрасно, нали? Веднага възниква следния проблем. Ако искаме да паркираме в центъра има два варианта. Да си платиш или да не паркираш. Извинявам се има три варианта. Можеш да ходиш на работа след 19:30 ч. Няма нито един безплатен обществен паркинг. Това е една повърхностна интерпретация на западно-европейския опит, която се превръща в една машина за рекет. След тази „модернизация“ следва един тежък период на адаптация.

В последствие тази деформация придобива още по-голям мащаб. Зоната се разширява и обхваща още по-голяма територия от града. Обхваща чисто жилищни области, където е напълно излишна подобна форма на организация. Моят квартал, ж.к. Банишора, също се оказа модернизиран. Той е един тих, спокоен изцяло жилищен комплекс. В него няма разположени почти никакви обществени центрове като изключим няколко училища и детски градини. Разположен е близко до центъра и има богат градски обществен транспорт. И като един истински образец за стар квартал е с изградена перфектна инфраструктура с широки и прави улици, без проблеми с паркиране и достъп … до сега. Наруши се сериозно жилищното пространство. Движението по улиците от двупосочно става еднопосочно, от което следва затрудняване на движението и достъпа. Паркоместата намаляват чувствително. Улиците пустеят. Няма нито една паркирана кола на тях. Това бих го сложила в графата на положителните качества на „модернизацията“, но се чувства неправилно. Тези празни улици не са нормални. Не са част от света, в който живеем. Колите все едно са изчезнали с магия.

Най-забавната част е че все още няма изграден нито един обществен паркинг, нито един.

За щастие тази деформация не е необратима. Не е свързана с изграждането на постоянни съоръжения и сгради. Въпреки че има много истина в поговорката „Няма нищо по-постоянно от временните решения“.

Сега да видим какво отражение има „модернизацията“ върху жилищното строителство. Къде е мястото на новите жилищни комплекси в планираното градоустройство? Нямат такова място. Повечето от тях нямат план, нямат инфраструктура, нямат законосъобразност дори. Не се създават пространства с обществено значение. Нямат никакво отношение спрямо града, спрямо общността. Новите сгради се появяват на най-изненадващите, ако мога така да се изразя, места, на места, където е важно за Аз-а. Вместо да създават, те унищожават пространствата около себе си. Запълват всяко едно свободно пространство без оглед за бъдещето. Задушават града. Пречат на неговото нормално функциониране и развиване. Може ли това градско пространство да бъде коригирано? Защо се правят нещата така че да се налага в последствие да бъдат променяни? Тази деформация е сериозна и почти необратима.

В плана на София е бил заложен следния принцип. Три зелени ръкава започват от планината Витоша и влизат чак до сърцето на града. Тяхното предназначение е било за прочистване на въздуха. Действали са като отдушници, комини. Тези три ръкава вече са в миналото. Прекъснати са именно с такива нови „изненадващи“ жилищни сгради. Изядена е и една голяма част от парковите пространства.

Това са два малки примера за „новостите“, на които ставаме свидетели последните години. Навсякъде цари пълна анархия и спонтанност, неподчинени на никакви планове и правила. Аз-ът следва своите лични интереси и диктува правилата. Липсата на обществено мислене е осезаема.

Проблемът е ясен. Вместо модернизация се получава деформация. Продиктуван е от разрушената връзка между социума и черупката на града. Причина за което е липсата на сплотено общество. Как бихме могли да я изградим, да я поправим? Как можем да се измъкнем от това блато на егоизъм, себичност и алчност, в което е затънал Аз-ът? Как можем да се превърнем от отделни индивиди в общество? Не е достатъчно това, че сме се оказали на едно и също място. Трябва да има нещо общо, което обичаме и за което да се борим. Трябва да имаме възможността да се борим, да имаме глас. Нужно е силно, стабилно и честно управление, лидерство. Нужна е промяна в мисленето. Този проблем малко ми напомня на положението в университета. Да, колеги сме, да, имаме една и съща специалност и учим едни и същи неща. Но не сме общество, защото не ни се дава тази възможност да работим заедно. Вместо това работим един срещу друг и сме принудени да бъдем егоисти. Още от рано започва да се заформя Аз-ът и това е въпрос на оцеляване.

В проблема с „модернизацията“ е заложен и друг конфликт. Чисто формалното и неправилно прилагане на т.нар. модерни идеи. Модерни идеи и технологии, идващи от чужбина, съвсем повърхностно разбрани и прекопирани. Не е лошо, разбира се, да черпим знания от чуждия опит,даже е задължително, защото няма нужда да се преоткрива топлата вода. Но тези знания трябва да бъдат пречупвани през призмата на нашата реалност и да бъдат осъзнавани преди да бъдат прилагани.

Време е да се излезне от крепостта, наречена наш дом, и да се обърне поглед и към бъдещето. Нека не треперим пред опасността от поредната новост, поредната криворазбрана „модернизация“. Тези деформации на града, неговото трайно осакатяване ще останат дълго след като нас ни няма. С тях ще трябва да се бори нашето поколение и поколението на нашето поколение и т.н. Но не това е най-страшното. Най-страшното са деформациите в общественото мислене, в психиката на хората. Разумът се развива, информацията за света се увеличава, и всичко това за сметка на морала. Може би има истина във фразата „Незнанието е блаженство“. „Модернизация“ не „деформация“.